С Ралица Чалова разговаря Димитрина Михайлова
Ралица Чалова е изключително упорита млада госпожица, напълно лишена от зрение и успешно реализирала се професионално. Тя е родена в Ловеч, но от 7-годишна възраст започва своето образование в софийското училище за деца с нарушено зрение „Луи Брайл“. Висшето си образование получава в СУ „Свети Климент Охридски“ по специалността „Социална педагогика“, има и магистратура по специална педагогика. Все още продължава да се обучава, сега в УНСС – специалност „Администрация и управление“. Тази година ще бъде 4-ти курс. Умело съчетава учението с работата в една от големите телекомуникационни компании –Mel„.
– Как успявате оа се справяте и с двете нелесни неща?
– Осигурявам си лекции от колеги или от студенти вече положили тезr изпити и когато се налага, работя извънредно – така успявам да съчетавам учене и работа.
- Това не създава ли напрежение с Вашия работодател?
- Работодателят ми е изключително сговорчив и винаги подхожда с разбиране – освобождава ме в деня на изпита, а впоследствие аз наваксвам с работа, без това да се отразява на работния процес.
- Бихте ли разказали къде работите и какви са точно Вашите функции?
- Работя като оператор в център за обаждания към „Mtel“.
- От колко време сте в тази фирма?
- Работя успешно вече година и половина и съм много доволна, а и работодателите ми и колегите също.
- При намиране на работа липсата на зрение до голяма степен е сериозна пречка. Вие как преодоляхте този проблем? Трудно ли намерихте работа?
- Беше доста трудно, но аз постоянно проверявах обявите и се явявах на интервюта. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че съм се явила поне на 30-40 интервюта.
– Как реагираха интервюиращите на Вашето явяване?
– По различен начин. Някои казваха „Ще Ви се обадим“ и, разбира се, не се обаждаха, други изобщо не ме допускаха до интервю, след като вече бяха разбрали, че имам зрителен проблем. Струва ми се, че това се дължи на непознаването на нашите възможности. Мисля, че не само работодателите, но и цялото общество е недостатъчно информирано за това как хората с увреждания могат да се справят дори в своето ежедневие. Тук биха били много полезни медиите, защото ако обществото е запознато по-детайлно с възможностите на незрящия човек, то шансовете ни за работа значително ще нараснат. Друг сериозен проблем е, че в колцентровете повечето от техните системи са несъвместими с нашата говореща програма. Вероятно е възможно този проблем да бъде решен, ако се обърнат към (Т специалисти, но работодателите обикновено нямат време и най-вече като че ли желание.
- Разкажете за първия си контакт с настоящия Ви работодател…
- За да се избегнат изненади, аз обикновено предупреждавам още в телефонното обаждане при информирането за даденото интервю, че съм лишена от зрение. Така постъпих и в този случай. Настоящият ми работодател ме увери, че това за него е без значение, стига да си върша добре работата. „Елате на интервюто. Ще се видим и ще поговорим“ – беше неговият отговор. На следващия ден отидох и те ми дадоха един сценарий, който аз трябваше да си прочета вкъщи. Той представляваше указания как точно да протече разговор с потенциален клиент. След няколко дни ми позвъниха и ми дадоха списък с няколко телефонни номера на техни подставени служители от фирмата, на които звъннах, за да организирам среща, което всъщност е и моята настояща работа, и това беше приемният тест. Информираха ме, че успешно съм го преминала и вече задействахме процедурата по моето назначаване.
– в какво точно се състои Вашата работа?
– Става въпрос за мобилни консултанти, които посещават малките населени места извън София, където няма офиси или хората са по- възрастни или по-заети. Там се организират щандове всеки ден в определеното населено място. Моята работа е да информирам хората от това място за наличието на такъв щанд, на който ще се предлагат телефони, тарифни планове и други услуги на компанията. Целта е да се организира среща на следващия ден, за да могат колегите да ти поемат и да продължи работата, като им представят услугите на компанията. Всеки ден на мен ми дават база с телефонни номера на „екселска“ таблица и моята задача е да прозвъня определен брой хора и да ги уведомя за предстоящата среща.
– Как Ви приеха Вашите колеги, имате ли проблеми?
– Доста добре ме приеха. Не бих казала, че съм имала проблеми, дори понякога забравят, че не виждам и ми казват да взема нещо, което е „ей там“, това ме радва, защото показва, че те не мислят постоянно за моя проблем и колкото клиширано да е – ме приемат като една от тях. В началото колегите ми бяха притеснени да не се блъсна в нещо, да не се ударя, но в процеса на работа си паснахме. Между нас винаги е имало диалог. Аз им обяснявам как да постъпят, ако имат колега с такъв проблем. Те са млади хора, много отворени и нещата някак от само себе си напълно естествено си вървят без проблеми.
– Какво бихте посъветвали хората във Вашето състояние?
– Вместо да стоят вкъщи или в някое кафе, да положат усилия и да търсят. Самата аз доста пъти съм стигала до отчаяние, че е невъзможно да си намеря работа, но упорито продължавах да търся. Нужни са упоритост и постоянство и, разбира се, поне малко късмет. Когато работи, човек се чувства пълноценен и значим. Това придава доста голямо самочувствие. Трябва да вярват, че някой ще ги забележи, ще им даде шанс. Много важно е след това те да разкрият своя потенциал, защото след дадения им шанс останалото зависи изцяло от тях. Човек трябва да отстоява правата си, но в никакъв случай да не прекалява с претенциите си, като постоянно напомня, че е човек с увреждания, защото рискува да изчерпи търпението на работодателя си. Вярвам, че все повече работодатели ще се убедят в нашите способности и ще се разширява кръгът на онези, готови да ни дадат шанс. Познавам много интелигентни и с голям потенциал млади хора, завършили висше образование, остава им само да продължават да търсят и да не се отчайват, все ще имат късмет, макар и по-бавно.